Не, няма. Много често се случва да чуваме „Не трябваше да правя това”, „Можех да постъпя по друг начин”, „Дали, все пак, не сгреших”.
Напълно излишни тревоги, тъй катоведнъж взето едно решение, добро или лошо, вече е в историята и връщане назад няма.
Дори ситуацията да ни изправи лице в лице със същите герой, предприетото действие е нанесло драскотини по повърхността, които едва ли ще бъдат заличени. Защото тя, гладката повърхност, тъкмо това НЕ работи. Не се възстановява, полира и със сигурност всякакъв вид козметични процедури не й действат.
Tax Return 2023/24- срокове, глоби, промени
- 6996 Прегледа Информация
- Публикацията достига до вас чрез Е Вести Лондон
Взимането на важно решение, котето те изкарва отвъд зоната на комфорта има и други стойностни характеристики:
*Дава ти възможност обективно да погледнеш ситуация, която няма как да огледаш отстрани докато си накиснат в нея
*Позволява ти да наблюдаваш поредица от събития, които ти показват, че си постъпил правилно, дори в един кратък миг да не изглежда съвсем така
*Събитията така се подреждат, че започваш да се забавляваш за сметка на решението, което осъзнаваш, че просто е трябвало да предприемеш доста по-рано
*Освобождаваш се от тегобата на битие, в което си бил нещастен и вдишваш от ситуации, в които иначе не би попаднал
*В един момент просто спира да ти пука и тогава разбираш, че най-доброто предстои.
Ние, хората по тези географски ширини сме пришити към неистовото желание за успех и всеки провал ни се струва като края на сета, ама от гадната му страна. А то гадна страна няма.
Винаги има едно лошо и едно добро, които правят всяка ситуация уникална и всяко решение лесно приложимо. Защото веднъж взето и задвижено решението и последиците от него могат само да бъдат приети с благодарност и любов. Провалът не съществува. Несгодите оставят по повърхностите ни онази патина, която превръща лицата в слънчево отражение на красивите ни спомени. Там, където в тъмното на бръчките около очите и устните ни се крият вълнуващите сенки на всичките ни решения, превърнали ни в хората, които сме.
И после, когато разказваме това на децата си, сме задължени да им вдъхнем онази надежда, която забива крушета в лицето на страха. Да настояваме, подобно на Рузвелт, че единственото от което трябва да се страхуваме е самият страх. Това ще направи малките ни наследници не само непобедими, а и качествени граждани.
Приемайки решенията си и следвайки пътищата на развитието, без да се обръщаме с гняв назад ще вървим към нашата по-успешна версия уверено и спокойно. Тогава, там някъде по пътя ще срещнем и щастието, което така се страхуваме да не изпуснем, битувайки в комфортната зона, която ни прави нещастни.
Прочетете още от Колонката на Ива Екимова в Edna.bg:
Сексапил в особено големи размери
