Дали ми се е случвало да се събудя в грешния ден, да усещам, че не всичко е на мястото си? Да. Опипвам се, пощипвам се и сякаш не съм аз.
Това е някакъв ден от бъдещето, неясен, мъгляв и въобще не зная дали съществувам.
Чувствам се като човек от Земята, но в същото време нещо „марсианско“ ме боде отвътре.
Някаква матрица около мен, зомбита и никаква „нормална“ човешка мисъл не ми минава през главата. То пък бива така да ме е отнесъл вятърът, ама да не улуча точно тази единствена сряда, в която мечтаех да откъсна бленувана лилия от обвито с мъгла призрачно езеро, някак не трябваше да става. Исках само да се събудя в точния ден. А то било вторник. Този, който не сбъдвал желания.
Online Tax Return
- 5422 Прегледа Информация
- Публикацията достига до вас чрез Е Вести Лондон
И така, никакви мисли в главата, които да ми напомнят коя съм, какво съм правила, какво искам и защо в крайна сметка не усещам себе си както обикновено. Спомням си само, че заспах с мисълта за лилията. Магично желание, което знаех, че ще се случи, но явно нещо се обърка. Така е по пътя на вълшебствата, една грешна дума в заклинанията, и магията не се получава. Спомням си още, че бях веща в тези неща, но само това. И сега какво. Трябва да си измисля ново съществуване, докато се върна обратно в моя ден, обратно в моя свят.
Призовах на помощ неволята. Ама не се провикнах: Невольооо, ами се опитах да върна в главата си какво все още в мен и наоколо ми напомня за моя живот. Все още, точно така, това са думите. Все още: виждам блясък в листата на дърветата; подушвам есенните (помня, че е есен, това е добре) аромати; зная, че слънцето свети за всеки; усещам копнежите как превземат стръмните чукари и не се плашат, че ще си скъсат обувките; убедена съм, че суетите не помагат да се намерим; вярвам, че щурчова песен може да внесе покой във всяка бродеща душа; дори не се колебая, че вятърът е най-добрият разказвач и все още можем да избираме от хилядите, да, дори повече цветове на живота.
Не улучих днес моя цвят, не улучих деня. Мрачно и пусто. А, не, връщам се обратно, не знам как, но ще измисля. Все още има време. Преди напълно да съм забравила, че сивото не е за мен; че има и топли дни; че денят сменя нощта; че мишките не са любимите ми животни; че мълвата не бродира пътя ми и не се безпокоя от „невярващи“ във вълшебствата отрицатели; че всяка крачка ми е ценна и пейките са само за отмора.
„Направих, каквото беше необходимо – спомних си, после онова, което е възможно – тръгнах обратно по следите, и ето ме пред невъзможното“. Благодаря, Св. Франциск от Асизи, благодаря, че ме направи „инструмент на моя мир“.
Водната прелест ме дочака, събудих се отново и вече не беше „онзи невярващ“ вторник. Пак е сряда, тази или друга, намерила съм езерото с лилиите, поела съм в ръка една и й разказвам как съм стигнала до нея.
Филипина Храброва за БГ Медия Лондон
