Стратегията за детето урежда защитата на децата в риск, но от около година настъпи масова психоза сред родители заради неверни твърдения, че тази стратегия цели обратното,
и дори се е стигна до абсурдни тези, че има организиран трафик на български деца към Норвегия, за което се винят неправителствени организации, които на практика защитават децата от насилие вкъщи.
За разговор по темата „Дневник“ потърси д-р Димитрина Петрова, инициатор и представител на Българска общност за либерална демокрация (БОЛД) – една нова инициатива на Българския хелзинкски комитет,
Tax Return 2023/24- срокове, глоби, промени
- 6822 Прегледа Информация
- Публикацията достига до вас чрез Е Вести Лондон
която си поставя за цел да увеличи обществената подкрепа за демокрацията, правата на човека и основните свободи.
Тя ще е един от участниците в предстоящата утре дискусия „Семейството в демократичното общество: Могат ли правата на детето да са в разрез с правата на неговото семейство?“, организирана от БОЛД, която е част от започващата кампания на организацията по темата за закрилата на детето и семейството. БОЛД кани граждани, представители на граждански организации, инициативи, движения и заинтересовани медии да присъстват на събитието.
Как си обяснявате тази истерия сред хората? Дали има организирана кампания за насаждане на тези страхове? Кой я организира и има интерес от това да липсват социални услуги, защитаващи детето?
– Противниците на Националната стратегия за детето са облагодетелствани от няколко паралелни процеса и обстоятелства, които взаимно се усилват поради своята едновременност. Първо, тяхната кауза е вписана в течаща в момента глобална кампания на културния консерватизъм, която на свой ред е един от аспектите на започналото преди десетина години глобално настъпление срещу либерално-демократичните ценности, включително правата на човека и равнопоставеността на половете. В много страни, подобно на България, в момента тази кампания се провежда от силни граждански движения, излизащи под знамето на защита на „семейните ценности“.
Второ, самата тема за детето и семейството е извънредно удобен вход за разпространение и утвърждаване на традиционалистки нагласи, защото е лесно комуникируема под формата на емоционални разкази, чиито послания са по-лесни за възприемане в сравнение с малко по-абстрактните послания на правозащитниците. Какво по-тревожно послание от заплахата да изгубиш детето си? То възбужда първосигнални рефлекси и хората се хвърлят с главата напред в такава кауза, без много да се замислят.
Трето, глобалните идеологически процеси по такава чувствителна тема попадат върху благодатната историческа почва на дълбок патриархален манталитет, характерен за балканите, който само повърхностно е засегнат от комунистически и либерални набраздявания.
Най-сетне, четвърто, но най-важно – в случая с протестите против Националната стратегия за детето главен фактор е тяхната добра комуникационна стратегия, грамотна организация и успешно насочване на гражданска енергия. Въпросът кой стои зад всичко това няма прост отговор. Но аз си направих труда да проследя някои от директните заемки на идеи и дори текстове и стигнах до определени източници, например глобалната мрежа от организации за защита на семейството и семейните ценности, в която едни от най-силните идеологически участници са от Русия и САЩ.
Има ли връзка с кампанията срещу Истанбулската конвенция, която се опитваше да въведе мерки срещу домашното насилие срещу жени?
– Да, има. И двете кампании, а към тях сега трябва да добавим и кампанията за отмяна на приетия, но още не влязъл в сила Закон за социалните услуги, са проявления на културен консерватизъм и засягат типични теми от съвременната глобална война на култури. В България спектърът на участниците в тези движения е сложен. В единия му край са съзнателни привърженици на антилиберални идеологии от рода на руския православно-евразийски консерватизъм на Изборския клуб (представен и под името „Институт за динамичен консерватизъм“, създаден от руски консервативни политици, учени, публицисти и духовници – бел. ред.) и някои западни религиозно-консервативни движения, а в другия – обикновени хора, особено родители, които са били манипулирани да повярват, че правата на децата и правата на жените противоречат на семейните ценности.
Трябва ли държавата да заеме по-категорична роля в успокояване на населението, с разяснителна информационна кампания например?
– Да, трябва. Във всички случаи на остра атака срещу правата на жената и детето и срещу демократични граждански организации през последните десетина години правителството на ГЕРБ и неговите партньори уж пазеше мълчание, но същевременно предприемаше регресивни действия по посока на задоволяване исканията на ултраконсервативните движения. Така стана и с Истанбулската конвенция, и с Националната стратегия за детето, и със Закона за социалните услуги.
Държавата има задължението да уважава, защитава и реализира правата на човека, включително на детето. Като основен носител на задължения за реализиране на правата на детето държавата трябва и да се грижи за това образованието по тези правата на детето и правата на човека изобщо да са на съвременно равнище. Като човек, който се връща в България след повече от 20 години, мен ме шокира невероятно силното масово невежество по правата на човека и бездействието на държавата в тази област. Работила съм в много страни по света, но рядко съм срещала такава степен на непознаване на основни правозащитни принципи. Ето например твърдението, че детето не трябвало да бъде субект на права. Потресаващо!
Важни ли са социалните услуги, които в момента следят за правата на детето в семейството? Вършат ли си работата? Има ли нужда от неправителствени организации в сектора?
– Разбира се, се социалните услуги са важни. Вършат си работата, колкото могат, понякога не много добре, но вината не е в самите тях, а в отчайващата липса на политическо внимание към тях. Социалните работници са почти на дъното на социалната пирамида и текучеството сред тях е много голямо. Да, има нужда от неправителствени организации в сектора. Без тях бихме се върнали към безумията на комунистическото централно планиране без никакви корективи от гражданското общество, основани на инициатива, иновативност и гъвкавост в посрещането на потребности.
Хората, които искат да изтикат неправителствените организации от сектора на социални услуги, не забелязват, че хем ги е страх от държавата (защото единствено държавни органи по закрила могат да извеждат деца от семействата им, никога неправителствените организации), хем искат всички услуги да са в ръцете на държавата. Пак ли трябва да започваме да разясняваме ролята на гражданското общество като гарант срещу държавни злоупотреби? В коя година живеем?
Има ли нужда от законодателни промени и в каква насока?
– Да, има. Те са в Закона за социалните услуги. Надявам се разумът да победи и законът да влезе в сила.