Малки красиви неща. Навсякъде около нас. Толкова много. Че понякога не ги виждаме. Мислим, че не е истинско. Цвете, пейка, пътека, слънце или дъжд, топла ръка, усмивка, добра дума, бягащо дете, кофичка сладолед. И ей така, красивото ни поздравява , а ние даряваме уханието си на света. Защото това е желанието ни.
„…Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца. Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинаря си как да се грижи за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали. Натъжен, царят ги попитал какво им има. Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба. На царя също му се доплакало. Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял множество цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост. Царят се приближил и установил, че фрезиите били по-свежи от всякога.
Tax Return 2023/24- срокове, глоби, промени
- 7166 Прегледа Информация
- Публикацията достига до вас чрез Е Вести Лондон
– Как така растете толкова свежи, далеч от водоскока и вероятно забравени от градинаря ми? – попитал той.
– Кой знае! – отговорили цветята. – Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме фрезии. Ако си искал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единственият начин да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем възможно най-добрите фрезии… И точно това правим… “
Красива притча. И не, тя не ни учи как да живеем истински, осъзнато, пълноценно…, а просто оставя диря от очите до сърцето. Аз съм на ход. Избирам да цъфтя, окъпана от светлината, росата и собствената си обич. Не искам да повяхвам, измъчвайки се коя да бъда. Мисля, че пеперудите са много красиви, но аз не съм пеперуда. Харесвам орхидеите, но не съм орхидея. Обичам черешите, но и череша не съм. Но мога да гоня пеперуди с часове, да се наслаждавам на цвета на орхидеите и да хапвам вкусни череши.
Имаше едни Андерсенови цветя, които много обичаха да танцуват. Всяка нощ, до последни сили, красиви и горди. Баловете им бяха до зори. Даваха всичко от себе си, за да правят това, което искат. И го правеха. На сутринта увяхваха, но бяха щастливи. Бяха изтанцували своите танци, раздали своя аромат, показали цвета си. Да раздадеш красотата си до край, е споделено щастие.
Дали си вярвам? Да, защото вярвам на красивото. Не се правя, че няма грозно, лошо или зло. Просто не им давам воля, не им правя място и те не си намират път. Здравейте. Как сте. Приятен ден. Бъдете щастливи. Извинявайте. Доверете ми се. Да ви помогна с нещо. Така не се прецаквам. От чисто естетичско чувство. Усещането за красиво спокойствие е за предпочитане. Затова и фрезиите (не случайно избрани пролетни цветя) са възможно най-добрите фрезии. Те не са летни рози, есенни хризантеми, коледни звезди. Най-добри са в това да бъдат Фрезии.
Филипина Храброва за БГ Медия Лондон