Така искам да започна писмото си до теб, татко!
Писмото, което започвах, не довършвах, стигах донякъде, но така и не се изливаше наведнъж. Може би, защото през тези 18 години, откакто те няма, осъзнавах какво е да живея без теб. Приех силата ти и поех по пътя на светлината. Защото там в тъмното е страшно. Болят очите. Боли сърцето. Отворените рани трудно се затварят. Сега, когато пиша това писмо, вече не усещам тежест, приятно ми е да ти разказвам, леко ми е да се погледна в огледалото и да ти помахам. Блага Димитрова го каза нежно приживе „Любимото лице не се запомня. Дали защото се впечатва в тебе така дълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде отвъд? Или защото, гледайки в него дълго, все искаш в погледа му да откриеш как ти се отразяваш там и търсиш в него собственото си лице?“. Обичам невидимото ти присъствие. То ми вярва. Помня деня, когато ми беше отнет, раздиращ и кървящ. Никой не е готов. Но виждам и другите дни, в които аз съм градила, успявала, несполучвала, но никога отказала се от нещо.
Какво би ми казал сега?
Със сигурност не, че съм направила много грешки. Ти не ме укори никога. А на мен ми беше лесно по твоите стъпки. Не знаех до къде ще стигна, но им вярвах. Сега съм далеч от гроба, на който полагайки цветя, взимах от подкрепата ти. Но небето е над мен винаги, където и да отида, защото звездите-закрилници са горе, не долу в земята. Понякога отново вали пороен дъжд от очите ми, но той е чист, защото там е събрана обичта към дъщерите ми. Понякога ми е трудно и да дишам, но благият ти поглед от снимката ми казва – виж тях, слънцето е там.
Online Tax Return
- 5418 Прегледа Информация
- Публикацията достига до вас чрез Е Вести Лондон
И аз се стоплям.
Ти никога не извади наяве своите бесове, беше равностоен участник в моите боеве. Не познавам друг човек, който да излъчва толкова твърдост и мекота. Ти винаги имаше лекарството за всички рани и лепилото за всичко счупено. Затова и аз повярвах, че е по-лесно да вървиш и да не се спираш. Защото спирането те връща назад. „Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред теб, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият – ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидяна от никого!“.
И аз съм там – не усещам студ, не ми е горещо, не ме вали дъжд,възнаградена съм. Знаеш, че те обичам и знаеш, как. Дори да се спъна и по най-равния път, моят стожер ми се усмихва и ме вдига. Светът се бори с глад, мизерия, болести, бежанци, дългове, петрол, злато, оръжие, емигрантски неВОЛИ. А ние се борим със страховете си. Ненужно. Защото всеки има своя стожер, който да му се усмихва и да му казва:
Пътят ти още не е свършил. Спри да се оплакваш и раздавай! Обичай да правиш, както и колкото можеш. Не слагай спирачки там, където е животът ти. Върви с вяра, надежда и любов.
В памет на баща ми! За добрите играчи, които ни помагат и закрилят в този и всички следващи животи. За нашите стихии.
Филипина Храброва за БГ Медия Лондон
