То е едно мъничко такова, ама препъва. Така ти спира дъха, че и да искаш да се успокоиш, не ти дава. И не ти дава, за хубаво. То е нещо като ангелче-хранител, ама живо. Не онази любима звезда на небето. Една друга, искряща, с пулс и сърцебиене, с трептящи очи, бързи крака (докато не остареят), напети мисли, светла душа, понякога с критичен поглед, но по-често обичливо същество с див ум. Защото така са устроени. Да не понасят монотонността, а да са бързи и яростни. Да не търпят: Клас, строй се и Клас, мирно, но да са на 100 процента: Е, сега вече ще се изключваме.
Всички те са светлинка. Понякога и тъмнинка. Живите герои. Вият като вълци на пълна луна, но и свещена вода раздават. Борят се с вятърни мелници дори на сън и не се признават за победени. От плът и кръв. Толкова живи, че да се чудиш на енергията, която завихрят около себе си.
Tax Return 2023/24- срокове, глоби, промени
- 6865 Прегледа Информация
- Публикацията достига до вас чрез Е Вести Лондон
Нашите всекидневни герои. Един път е полусляпата съседка, за която светът също се свежда до няколко хора, друг път е една луда глава зад океана, чийто живот не е по вода, но живее сякаш е. Може да е незабравим учител от миналото; приятел, с когото общуваш телепатично; детето, което приспиваш вечер; мъжът, който работи неуморно; жената, която те дразни до безкрайност; сестрата, с която не спираш да спориш; братът, който те закриля; колегата с изтърканите комплименти; барманът с най-хубавото дайкири; сервитьорката от любимото кафене с хубавата усмивка; и така, докато списъкът нарасне до много повече.
Неспокойни души със своите мисли и чувства без да знаят, че са герои за някого другиго. Случаен жест, казана дума, провокиран отговор и ето, вече са част от твоя живот. Те са препъни камъчета. Някои може дори да не те познават, но по-важното е, че ти ги познаваш. Ти си ги избрал и се спъваш в тях. В подкрепата им, в лудостта им, в смеха, в сълзите, в отнесения поглед, в потупващата ръка, в посърналото лице, в полудялото изражение, и най-вече – в това, че са живи и истински.
Молим се за тях и те сигурно по своя си начин.
Хей, Лиз, виждаш ли отсреща онова щурото същество, разиграващо сина ти на другия край на полукълбото, това е твоята внучка, не й сърди. Тя е същото онова неспиращо завихряне, което ти имаше със своя наследник. И твоята майка гледаше отстрани, и погледът й бе пълен с любов.
Миме (стара съученичка), ти знаеш ли колко благодарни очи те гледат, защото се осмели да си спомниш първа, че всички сме били деца и пожела да ги извадиш матрицата.
Нели дори не подозира, че благата дума от нея действа като слънчев лъч, пробил мрачното небе.
Ало, чичо, и да тренираш стъпките, ще танцуваме салса.. догодина.. някъде.. където и да е.
Филипина Храброва за БГ Медия Лондон
