Отворило се лаленцето, погледнало нагоре и видяло слънце. Зарадвало се. Колко било чакало. Разтърсило перушина врабчето, ослушало се, не чуло тежкия вятър. Хубаво му станало, няма да студува, горкото.
Видяло дървото синия безкрай над себе си, казало си: мога да се разпервам на воля, да имам цветове, да имам плод, птички да свиват гнезда.
Разбрали хората, че дочакали новата пролет и се оживили.
Запретнали ръкави, почувствали се истински, товар им паднал от плещите, захвърлили кожусите и отправили взор към светлия път. Надявали се на по-добро, сърцата им преливали от нежност, вярвали, като деца, че щом днес е хубаво, и утре ще е така.
Tax Return 2023/24- срокове, глоби, промени
- 6741 Прегледа Информация
- Публикацията достига до вас чрез Е Вести Лондон
Може да е хубаво, но може и да е още по-хубаво. Ами мъката, къде я забравихте? Скрила ли се е ?А тези, които не дочакаха пролетта? А болните? А тези, които имат само и единствено надежда?
„…- Ще я видим ли, чичо? – продума момичето и ясните му очи светнаха.
Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.
– Ще я видите, чедо, ще я видите – високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш… я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш… и ще оздравееш, чедо, не бой се…
Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.
Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.
Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. „Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я!“ Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
И пак се загледа подир каруцата.“ „По жицата“, Й.Йовков
Има, ама и бяла лястовица има. Щом аз съм я видяла, ще я видите и вие. Бяла такава. Пази душата от неверие, сърцето от безпомощност, здравето от болест. Прави така, че като я срещнеш, да не я забравиш. И буца да ви се надигне в гърдите, погледнете към небето. „Ще я видиш, чедо..“ – вика Моканина. Ще я видите, и не само ще ви споходи доброто, ами като Крали Марко ще се почувствате силни, планини ще преборвате, реки ще преплувате, огньове ще гасите. Само повярвайте. Пролет е. И пак да дойде зима, вие вярвайте. Старо и младо се вдига, болните оздравяват. Ще видите.
Филипина Храброва за БГ Медия Лондон
